1. Кой беше Ваш учител?
За мен учители са онези хора, които са оказали влияние за изграждането на личността, избора на житейския път, развитието на способностите и наклонностите. Такива хора в живота ми имаше доста. Преди всичко това е моят дядо по майчина линия - полковник Николас Рикардо Маркес Мехия. Дядо беше изкусен златар, изработваше от злато рибки, пръстени, гривни и много други неща. Аз израснах в неговия дом. Той ме научи на много неща, разказваше ми за гражданските войни, в които беше участвал, обясняваше ми природните явления. Аз просто го засипвах с въпроси за значението на една или друга дума и дядо често пъти беше принуден да се обръща за помощ към речника. Нямаше обаче такъв случай той да не удовлетвори ненаситното любопитство на внука си. Полковник Маркес е единственият от моите близки, който ме разбираше. В детството и младостта си аз много фантазирах, съчинявах, измислях си събития и несъществуващи приятели, убеждавах всички, че съм тежко болен, макар че в действителност бях здрав. Искаше ми се да направя живота по-интересен, да го оцветя в ярки цветове. Заради това ми се караха, наричаха ме лъжльо и бърборко. Само дядо никога не осъждаше моите фантазии. Сигурно е видял в малкия лъжльо бъдещия писател. Веднъж, когато показвах някому нарисуваните от мен комикси, дядо каза: "Той съчинява истории от бебе". Когато той умря, бях на осем години. Цялата ми писателска работа е опит да опиша, да разбера онова, което се е случило с мен и със света около мен в същите онези осем години.

Друг човек, когото също мога да нарека свой учител, е моят преподавател по испански език и литература в лицея Карлос Хулио Калдерон Ермида. Аз бях негов любимец. В лицея дон Карлос беше префект по дисциплина и когато за поредното провинение ми се полагаше строго наказание, той ме слагаше да седя на чина и ми заповядваше... да напиша разказ за следващия ден. Именно той ме тласна към мисълта да пиша. На него му показвах своите стихове и по негова инициатива моите поетични творения печатаха в лицейския литературен вестник. Всички тези стихове аз посвещавах на моята тогавашна възлюбена. Пак благодарение на Калдерон едно от моите стихотворения публикува "Ел Темпо". Моят учител в лицея беше първият човек, комуто подарих екземпляр от своята първа книга.

Ако говорим за учители в литературата, тук мога да назова четири имена. Изобщо, литературното влияние е нещо изключително интересно. То ме интересува отдавна. Когато бях още съвсем млад, в ръцете ми попадна сборник с разказите на Кафка "Метаморфози". Аз преживях истински шок, четейки тази книга. Помня, че си помислих: "Така значи! Ако това е литература, значи си струва да се пише". Кафка ми показа, че онова, което аз смятах за забранено, недопустимо в литературата, в действителност може и трябва да се прави. Взех хартия и писалка и седнах да пиша. Под влиянието на Кафка се родиха моите първи разкази. Сега постоянно ги включват в антологиите с избрани мои произведения. Аз не одобрявам това, тъй като моите първи литературни опуси са прекалено интелектуализирани и нямат нищо общо нито с моя живот, нито с реалността като цяло. Не това исках да кажа на хората.

На много неща ме научи и Уилям Фолкнър. По-точно, той подтвърди моите собствени умозаключения. Светът, описван от него, невероятно много прилича на онзи, за който исках да пиша аз. Фолкнър разказваше за живота в южната част на САЩ. Тези места имат нещо много общо със селището Аракатака на карибското крайбрежие на Колумбия, където съм се появил на бял свят. Пасбища, палми, къщи с ламаринени покриви, железопътни вагони - всичко това го има и в южните щати, и в моя роден край. Работата е там, че Аракатака бе построена от знаменитата "Юнайтед фрут къмпани" и тя донесе със себе си американския бит, начин на живот, самата атмосфера на южните щати, които между другото, дълго време са принадлежали на Мексико, докато през втората половина на ХХ век гринго не ги хапнаха. Така че Фолкнър, независимо от пропастта между латиноамериканския и североамериканския светоглед и светоусещане, също е част от моя микрокосмос.

Имаше и още едно, бих казал странно влияние – от страна на Вирджиния Улф. Нейната проза се отличава с фантастично, невероятно остро усещане за света и нещата, които го изпълват. И вай-важното, с поразително усещане за времето. Та е запечатала възможно най-конкретните, реални секунди, минути, часове, дни, но заедно с това е съхранила отпечатъка на цяла една вечност. Нейните книги ми помогнаха да пиша.

Има и още едно име, което не мога да не назова. Това е никарагуанският поет Рубен Дарио. В неговите стихове е неповторимият, магически свят на Карибска Америка. Аз си играх с поезията на Дарио и със стиховете на много карибски народи в "Есента на патриарха" – главната книга в моя живот. Според мен Дарио е най-типичният поет за епохата на великите феодални диктатори. Той беше незаменим за мен при написването на книгата за Патриарха; по протежение на целия роман аз надигравах удивителния език на неговите стихотворни творения. Без него нямаше да има роман.

2. Удовлетворени ли сте от своя живот и кариера?

Моят отговор ще бъде положителен. В моето положение би било най-малкото странно да говоря за неудовлетвореност от своя живот и кариера. Макар че по-точно би било да кажа не в моето положение, а на моята възраст. На 76 години да се дърпам, кривя и да се правя на възрастен господин с "вечно млада душа", мечтаещ "да започне всичко отначало", е глупаво. Аз не съм Фидел Кастро, който и сега е готов да се хвърли с главата напред в дълбокото и живее с някакъв неестествен юношески плам. За което малко му завиждам.

Не мога да кажа, че ме стъписват моите съвсем немалко години. Аз винаги съм бил готов за старостта. На 10-годишна възраст имах прякор "старик", защото исках да изглеждам много по-голям и по мнението на моите връстници, мислех и разсъждавах като стар човек. Това непреодолимо желание да изглеждам по-голям от възрастта си още дълго ме преследваше. Често се улавях да мисля, че разговарям като дядо.

Знаков момент в моя живот и писателска кариера, който чаках и от който се страхувах почти половин век, беше написването на мемоари. Колкото можех бавех този момент, тъй като не горях от желание да тегля чертата в своето съществуване на земята, а исках просто да живея. И после, аз винаги разказвах измислени истории, всякакви небивалици, а тук трябваше да споделя с читателите си самата гола истина. Преди две години прекрачих тази граница, публикувайки първия том на мемоарите си "Живот за разказване". Всичките 579 страници на тази книга са чиста истина от Габриел Гарсия Маркес. Започнах да записвам спомените си още през 1989 година, но дори и през 2002 година те не бяха подредени в нещо, повече или по-малко годно за публикуване. Моите издатели обаче бяха на друго мнение. Те ме гонеха, караха ме да бързам и буквално изтръгнаха ръкописа от ръцете ми. Наложи ми се да правя поправки, а те бяха повече от 400, във вече набрания текст. В най-последния момент аз включих епиграф, отразяващ лайтмотива на книгата: "Животът не е това, което си преживял, а това, което помниш и това как разказваш за него".

Прекрачвайки своя Рубикон, аз открих, че човекът с името Габриел Гарсия Маркес отдавна живее няколко, като минимум два живота. Единият от тях е моят собствен, който аз познавам, в който вървя и на който държа. Другият съществува абсолютно независимо, автономно от мен и има опосредствено отношение към мен. В този мой друг живот понякога се случва онова, което аз сам не се решавам да правя.

Такова раздвоение настъпи след като върху мен се струпа известността. Във вестници и списания започнаха да се появяват статии и дописки за моето участие в мероприятия, за които аз нямах и понятие.. От печата научавам за прочетени от мен лекции в различни ъгълчета на земното кълбо, за своето присъствие на конференции, презентации, приеми, откривам интервюта със себе си. Най-удивителното е, че макар да не съм давал тези интервюта, съм готов да се подпиша под всяка дума в тях. В моите интервюта, измислени до последната точка, колкото и да е странно, по-добре се излагат моите мисли, възгледи, вкусове. И това не е всичко! Колко пъти, гостувайки при мои приятели, аз незабелязано се промъквах в библиотеката, откривах там моите книги, за да поставя своя автограф и откривах, че те вече са подписани с моя почерк, с моето любимо черно мастило и в моя прибързан стил. Аз така и нито веднъж не се реших да призная на своите приятели, подлъгани от някого, че тези автографи не са мои. Да се докаже това беше практически невъзможно. При това, аз не искам да ме смятат за стар маразматик.

Но действията на моя тайнствен двойник не се ограничават с това. Пътешествайки по света, навсякъде срещам хора, които са ме виждали там, където никога не съм бил и пазят най-топли спомени за нашата среща. Мнозина са и онези, които са приятели или добри познати с някой мой роднина, който съдейки по описанията, се оказва само двойник на истинския член на моето семейство, при това загубил почти всички черти на оригинала. В Мексико дълго време аз редовно срещах човек, който с живописни подробности ми разказваше за буйни пиянства, в които той участвал заедно с моя брат Умберто от Акапулко.Веднъж той сърдечно ми благодари за оказана му от мен услуга чрез брат ми. Много години не мога да събера кураж и да кажа на този господин, че нямам никакъв брат на име Умберто от Акапулко.

Подобни случаи в моя живот е имало огромно множество. Някои от тях, най-забележителните, преди 16 години събрах в статия, която озаглавих "Моето второ АЗ". Имах надеждата, че моят двойник, след като прочете тази статия, ще се разтревожи, че неговите "подвизи" са станали достояние на гласността и ще спре да прави неизвестно какво от мое име. Да, ама не. И досега до мен стигат като ехо историите, сътворени от моето второ "АЗ".

През последните години конфузните неща, свързани с моята персона, придобиха мрачен и дори страшен характер. Средствата за масова информация с неразбираемо усърдие започнаха да ме погребват. Много пъти, включвайки радиото или нелевизора, аз чувам гласа на водещия, съобщаващ: "Днес си отиде от живота Габриел Гарсия Маркес". До някои време това ме вбесяваше, но в края на краищата, свиква се и с известията за собствената ти смърт, случващи се не по-рядко от веднъж на два месеца. Неотдавна в един ресторант в Мексико, един журналист ми каза: "Маестро, днес сутринта по радиото съобщиха, че сте починали". Нищо друго не ми оставаше, освен да отговоря: " Ето че ме виждате - абсолютно мъртъв". А преди две години някакъв умник разпространи в интернет прощално писмо към човечеството, уж написано от мен. Изпитвам срам и горчивина, когато искрено обичащите ме хора и искрено обичаните от мен почитатели приемат такава банална пошлост за мое съчинение.

Всичко това са остатъци от излишна известност. И нищо не може да се направи с тях. Моето второ "АЗ" се разхожда по белия свят, без да има моето съгласие, къпе се в лъчите на моята слава, прави всичко, което душата му поиска и сигурно дори не си представя колко не си приличаме. Засего то, удовлетворено от моя живот и кариера, се наслаждава на своето въображаемо съществуване, а аз продължавам да старея зад бюрото, тъгувам по миналото в горда самота и се оправям в този живот както мога.

3. В какво състояние е душата Ви в сегашния момент?

Като минимум от десет години душата ми е обхваната от безпокойство и тревога. Прекалено бързо нашият свят се променя в негативна посока и тези пагубни промени се отразяват върху всеки от нас. Ако доскоро аз доста ясно си представях случващото се на нашата планета, сега не се наемам да съдя, да анализирам протичащите метаморфози. Понякога ми се струва, че изобщо нищо не разбирам, в нищо не се ориентирам. Може да съм романтик и мечтател, но не ми е безразлично какъв ще бъде светът утре и вдругиден. Затова за разлика от повечето мои колеги, аз не се срамувам да заявя на всеослушание своето мнение, своята гледна точка. На мнозина това не се харесва и те осъждат моята активност. Осъждат моето решение, огласено в печата, да не отивам в Испания, която за нас колумбийците, е прародителка, докато испанското правителство не отмени визовия режим за гражданите на Колумбия. Осъждат, че подкрепям революционна Куба. Осъждат моето участие в политически акциии, включително в мирните преговори между колумбийското правителство и партизаните. Разбира се, моят глас не значи много, така както и гласът на всеки отделно взет човек. Никой не може сам да реши общочовешките, както сега е модно да се говори глобалните, проблеми. Необходимо е да се предотврати отчуждението между хората, необходима е съпротива на набиращия обороти в целия свят безмерен индивидуализъм, трябва да се върне първоначалния смисъл на опошлените и осквернени понятия за дружба, приятелство, любов. Аз съм сигурен, че това може да се направи. Необходимо е само едно - за духовното възраждане на световната цивилизация да положат усилия абсолютно всички. В тази връзка си спомням стария революционен лозунг: "Когато народът е единен, той е непобедим", придобиващ ново звучене в нашето неспокойно време.

4. Вашите планове за бъдещето?
Личните…

Моите лични планове – да продължавам да пиша. Без своята работа аз не мога да преживея и ден. Така че утешавам се с надеждата, че Всевишният ще ми даде сили да реализирам всички планове. През последните шест години започнах да забелязвам, че постоянно бързам. Бързам да живея. Бързам да завърша мемоарите. Бързам да направя множество най-разнообразни неща. При това се старая да живея, както съм живял винаги. Като и преди имам сума ти желания и не една мечта. Едно от желанията ми е да си върна старите приятели. И смъртта не е единствената преграда между нас. Има още едно обстоятелство. Често пъти ние с Мерседес (съпругата на писателя) оставаме вечер у дома съвсем сами и с цялата си душа искаме да ни позвънят приятелите и да ни поканят на гости или някъде другаде. За съжаление, те предварително са сигурни, че телефонната слушалка ще вдигне жив паметник и непременно ще заяви, че днес има важен прием или че е зает с написването на поредния епохален роман и няма намерение да губи драгоценно време за празни работи. Тази ситуация ме стъписва. Като се изкатерих на върха, аз се огледах и се изплаших: наоколо няма никого. Необикновено страшно е да бъдеш в изолация при това, намирайки се почти 24 часа в денонощието пред очите на всички. Ето я истинската самота, която толкова ме е занимавала през целия ми писателски живот. Властта на самотата и самотата на властта - главните теми на моите романи, разкази и повести. Съдбата ми изигра зла шега: в залеза на живота аз самият се оказах заключен в самота: самотата на славата, приличаща твърде много на самотата на властта. Ярък пример за самотата на властта е моят стар приятел и дълбоко уважаван от мен национален лидер Фидел Кастро, макар че той, меко казано, не споделя тази моя теория.

В семейството…

Аз много обичам моето семейство, моите близки и роднини. Желая им само хубави неща и според възможностите си се старая да им доставям радост. Семейното благополучие – това е и залог за професионален успех. Моите литературни постижения в голяма степен са обусловени от любовта, подкрепата, участието на моите близки. С цялото си сърце искам раздялата и разпадът да подминават нашето семейство.

5. Вашето отношение към своите родители и предци?

Вече ви разказах за своята работа. За предците си знам малко. Родителите на баща ми са били испанци, но целия си живот са живели в Колумбия. Бащата на дядо ми по майчина линия също е бил испанец, родом от провинциа Астурия. В Колумбия той пристигнал преследвайки богатството, което обещавал Новият свят на европейците. Моите руски приятели казват, че приличам на арменец. Какво пък, възможно е в жилите ми да тече и арменска кръв. Колумбия е страна на преселници. На нашата земя са се смесили десетки нации и народности. И арменците тук не са малко. Дори имаме град Армения.

Моята баба, Транкилина Игуаран Котес, била братовчедка на дядо. Те имали три деца - двама сина и дъщеря. Баба ми беше най-доверчивата и впечатлителна жена, която съм срещал някога. Тя беше главната жертва на моята развинтена фантазия. Със затаен дъх слушаше измислиците ми, които съчинявах на момента и в един прекрасен момент я озари гениалната мисъл, че внукът й е пророк. В крайна сметка от моите предсказания тя едва не се разболя.

Майка ми, Луиса Сантяго Маркес Игуаран, наричаха "цветето на Аракатаки".Тя беше много карсива и благовъзпитана. Баща ми, Габриел Елихио Гарсия Мартинес, беше телеграфист, впоследствие стана практикуващ хомеопат. Те се оженили против волята на родителите на майка ми. Полковник Маркес смятал, че неговата единствена дъщеря не може да се омъжи за телеграфист без пукната пара в джоба. И освен това, дядо беше страстен либерал, а баща ми - убеден консерватор. В Колумбия това е сериозна причина за вражда.

Аз съм първородният син и съм роден на 6 март 1928 година. Моето появяване на бял свят сложило край на семейните разпри: баща ми и дядо ми си подали ръце.

За първи път видях мама, когато станах на две години. Заведоха ме при нея и ми казаха: "Кажи здравей на мака си!" Бях силно изненадан, че тази жена е майка ми. Помня я от този момент. Тя беше взискателна към мен, тъй като смяташе, че аз - най-големият от децата, също както и тя, нося отговорност за решаването на семейните проблеми. Обичях я бегранично и с никой друг не съм бил толкова искрен, както с нея. Нямаше тема, която да не обсъждахме с нея. В продължение на много години, където и да се намирах, всяка неделя, винаги в едно и също време й звънях по телефона. Това обаждане беше много важна част от нашите отношения.

Мама бе най-добрият ми читател. Тя безпогрешно намираше ключ към всички мои книги и винаги точно отгатваше кой е прототипът на един или друг герой. В образа на Сантяга, героинята на "Хроника на една предизвестена смърт", беше описана майка ми. Когато прочете романа, тя се разстрои, защото цял живот се опитваше да скрие своето, както тя смяташе, грозно второ име Сантяга, а сега целият свят научи за него.

Отношенията с баща ми бяха сложни. За първи път го видях в деня на неговата 33-та годишнина. Тогава вече бях на шест години и девет месеца. Много години баща ми оставаше за мен като някакъв мит. В действителност той съществуваше, но в същото време като че ли го нямаше. Той ту се появяваше, ту изчезваше от живота ми. Бях на седем години, когато се преместих в дома на родителите си. През това време понятието мъж асоциирах изключително с дядо. Аз се стремях да правя всичко като него - да говоря, да ходя, да ям, да се държа с хората. Баща ми абсолютно не приличаше на дядо ми. В него всичко беше различно. Промяната на семейната среда се отрази на живота ми. Баща ми, за разлика от дядо, беше много строг и дори суров с мен, нито веднъж не ме приласка. Аз нямах представа как да изградя отношенията си с него.Целият проблем беше в това ,че нознавах баща си зле. Едва когато навърших 30, най-накрая ние започнахме да се разбираме взаимно и с течение на времето все повече се сближавахме. Независимо от всичко, аз съм задължен на баща ми за много неща: именно той ме накара да обикна четенето. Баща ми обожаваше литаратурата и винаги четеше с упование. Четеше всичко, което му попадаше под ръка: класика, модни бестселъри, списания, рекламни брошури, инструкции за използване на хладилници. Пропагандираният от него култ към четенето в значителна степен повлия върху моето решение да стана писател.

6. Вашето отношение към децата и внуците ви?

Моите деца и внуци са моята надежда и един от стимулите да продължавам да водя активен начин на живот. За мен, както на всеки баща и дядо, ми се иска децата и внуците да реализират замисленото някога от мен, но останало неосъществено, понеже целият, без остатък се отдадох на писателския труд и не успях, а в някои случаи просто ме домързя, да свърша много важни неща...

7. В какво е за Вас смисълът на живота?

В това да реализираш себе си, да осъществиш своята Главна Мечта и да опознаеш истинската любов. Човек не може да стане личност и още повече да се развива като личност, ако не тръгне по своя собствен, даден му от Всевишния път. Всеки от нас е длъжен да изживее своя, а не нечий чужд живот. Най-голямата трагедия това е вече в зряла възраст да се обърнеш назад и да осъзнаеш, че всичко което е останало в миналото, не е твое, че е чуждо, непонятно, ненужно; а пред теб е само неопределеност и ... тотална самота. Затворен кръг… Що се отнася до мен, то смисълът на моя живот се състои в това, да живея пълноценно и да разказвам за живота.

Животът не може да се състои без истинска любов. Любовното чувство дава стимул за живот, украсява живота. Без любов животът не е просто скучен. Той е безсмислен и безполезен. Сърце, което не е поразено от вируса на любовта, най-прекрасния и желан недъг, става кораво, почернява и се разпада. Човек умира поради това, че сърцето му спира да обича. Или се уморява да обича. Ако това не се случва, целият свят, цялото човечество биха били съвсем други.

8. Към кои добродетели се отнасяте с най-голямо уважение?
Към искреността. В нашия свят тя става все по-малко и по-малко, също като шагренова кожа, свива се и изчезва пред очите ни и затова придобива особена ценност и се превръща от задължителен атрибут на човешката личност в накакво особено качество.

9. Към кой порок сте най-малко снизходителен?
Към лъжата. Тя не предизвиква в мен нищо, освен раздразнение и отвращение.

10. Любимото Ви занимание?
Моето главно, любимо и всъщност единствено занимание е писането на книги.

11. Ако бяхте всемогъщ вълшебник, какво бихте направили?
За себе си…
Ако говоря пределно честно, без високопарни разтегнати фрази, бих се избавил от дотегналата ми болест....

За близките…
Бих извършил такива постъпки за тяхното благо и щастие, които се намират извън границите на моите скромни "земни" възможности…

За своята дейност…
Бих иззел от всички написани от мен книги романа "Сто години самота". Или поне бих го пренаписал отново. Срам ме е за тази книга, защото по редица причини не ми стигна времето да я напиша както трябва.
 

материалът е взет от:http://margaritta.dir.bg/2007/mai/08markes.htm